“Социална мрежа” в еротичен вариант: комерсиалното кино, от което имахме нужда
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ, в. "Уикенд", 9 април
 |
Койна Русева и Захари Бахаров се срещат в бар след кратък флирт в чата. По същото време 14-годишната й дъщеря се сваля с батковци. |
Новата българска премиера се появи два месеца след
“Тилт”, който вече събра впечатляващ брой зрители в салоните - 150 хиляди. Love.net няма амбициите да прави драматична равносметка на цяла епоха от най-новата ни история. Вместо това филмът на Илиян Джевелеков и продуцентите, създали и “Дзифт”, се вторачва в същия феномен, който донесе на “Социалната мрежа” куп статуетки в Холивуд – общуването по Интернет.
Хирург изневерява с партньорки от сайтовете за запознанства. После обаче се влюбва в жена си, която му се представя с друга самоличност. Журналист разследва платената любов, маскирана като невинен онлайн-флирт. И той успява да се влюби - в жената, на която дава стотачки за секс. 14-годишна нимфетка се закача с големи мъже, а майка й – с млади момчета. Театрална режисьорка преоткрива свой някогашен идол пак благодарение на компютърната мрежа...
Ако зрителят не открие себе си в нито един герой на Love.net, значи досега е живял в някоя пещера. Замислен като изследователски експеримент и реализиран в сътрудничество с най-големите български сайтове за запознанства, филмът априори залага на печеливш коз и си гарантира любопитството на всеки компютърен потребител.
Българският “Декамерон” на XXI век е ироничен, но не и подигравателен, скандален, но не и просташки. Сатирата е без излишна дидактика.
В съдържанието няма голяма претенция, нито се достигат дълбочини, каквито, за добро или лошо, сме свикнали да търсим в българското кино. Макар и да се плъзга по повърхността на четирите сюжетни линии, Love.net все пак достига до обобщения и емоционален катарзис.
Позитивната енергия, с която е заснет, е неговият най-голям плюс. Другият е техническото съвършенство – типичната за Емил Христов операторска виртуозност, динамичен монтаж на холивудско равнище и въздействащо музикално оформление.
Сред минусите на филма е неравностойната актьорска игра. Захари Бахаров, една от емблемите на днешното българско кино, не надскача изпълнението си от “Дзифт”. Харизматичен като присъствие и харесван не по-малко от идоли като Калин Врачански и Асен Блатечки, той все по- трудно излиза от монотонния типаж ала film noir. Ако влага малко повече динамика и живец в ролите си, ще го харесват още повече.
По-големият проблем е изявата на иначе ослепителната Койна Русева. “Българската Марлене Дитрих” играе театрално, прекалено драматично и декламативно. Това е в рязък контраст с изненадващо убедителната роля на 16-годишната Лора Чешмеджиева като дъщеря й. Даже прословутият шамар, който майката зашлевява на щерка си (и който вече наизустихме от рекламния трейлър), е почти аматьорски бутафорен и фалшив.
Диляна Попова също не предлага много повече от спираща дъха красота, но образът на платената компаньонка не е и толкова взискателен към манекенката. Все пак се справя по-добре, отколкото Таня Илиева в “Дзифт”.
Към този списък трябва да се добави и Диана Добрева, която очевидно е много по-добра като театрален режисьор, отколкото като актриса.
На техния фон Христо Шопов е с класи отгоре, а още по-впечатляваща е Лилия Маравиля в ролята на съпругата му. Тази актриса с дългогодишна театрална кариера често е подценявана от публиката – не за друго, а заради красотата и чара си. В Love.net тя изпълва екрана с драматизъм, носталгия и любов в прецизно дозирани количества. Сюжетната линия между нея и Шопов е разтеглена с няколко излишни минути, но актьорското присъствие компенсира мудното действие.
Режисьорът Джевелеков е опитен документалист и продуцент, но в игралното кино е дебютант. Очевидно липсата на рутина в работата със звезди води до тази неравномерност в изявите им тук.
 |
Актьорските изпълнения на Лилия Маравиля и Христо Шопов са класа над останалите във филма. |
Съпроводен от безпрецедентна рекламна кампания, задминаваща дори “Мисия Лондон” и “Тилт”, Love.net е преди всичко образец за успешен маркетинг. Дори и само това да беше заслугата му към днешното българско кино – пак не е никак малко.
Комерсиален по презумпция, написан на достъпен език със запомнящи се лафове и заснет с вкус (ако не броим прекаляването с продуктово позициониране на едни лаптопи и едно кафе), филмът не е шедьовър, но е обречен на
касов успех.
През пролетта на 2011-а година българското кино има нужда точно от това. Рано или късно ще дойдат и шедьоврите.
 |
Красота и интернет: Диляна Попова и японски лаптоп. |
Още рецензии за български филми:
