(статията от "Уикенд", 2 октомври)
Покрай трите гола срещу легендарния “Ливърпул” за него заговори цял свят. Започнаха и спекулации, че може да се върне в националния отбор, след като треньор стана германецът Лотар Матеус. От лагера на футболиста обаче опровергаха тази възможност.
Предател ли е Бербатов? Можем ли да упрекваме в родоотстъпничество човека, който вкара думата “българин” с положителен знак в световните медии?
Той просто няма друг избор. В доста случаи начело с неговия именно дистанцирането от България е нужна предпоставка за постигането на световен успех. Тъжно, но факт.
Получава се Параграф 22 – за да е полезен на родината си, един добър футболист не може да играе за нея, защото това автоматически ще го направи по-малко добър. Същото важи и за много други области, не само за спорта.
Пословичната българска завист,
вечните интриги и клюки, масовото малодушие и типичният келешлък, които царят в българския футбол, са вредна среда за всякакъв талант.
Днешният триумф на Бербатов би бил немислим, ако не беше отишъл да играе в Германия още като млад. Така успя да се излекува от манталитета на домораслите футболисти. Навреме разви у себе си неприсъщи за тукашните ширини добродетели. После попадна на треньори с достатъчен авторитет и вяра във възможностите му. И ето резултата.
Подобна беше ситуацията и със Стоичков. Той стана човек и легенда най-вече благодарение на Йохан Кройф и годините, прекарани в любимата му “Барцелона”. В чужбина се научи на самодисциплина. Далеч от България проумя, че успехите изискват доста жертви и упоритост. Остана си луд, невъзможен характер, невъзпитан и на моменти направо простак, но все пак легенда. Историческа фигура за световния спорт.
Със сигурност в момента и Бербатов, и Стоичков имат повече заклети фенове извън България, отколкото тук.
Кои са предателите всъщност?
Те, или самите ние?
Нека си го признаем – у нас просто няма търпимост към чуждите успехи. В повечето случаи радостта от нечий триумф е краткотрайна, половинчата, мълчалива.
Например коментаторът Сашо Йовков, който има късмета да отразява най-успешния български колективен спорт – волейбола. Не е ли влудяваща неговата монотонна, безразлична интонация в моменти, когато играчите правят фурор срещу отбори от много по-големи нации? Човекът не умее да се зарадва и това си е. Най-вероятно не го прави нарочно – просто е българин, при това бивш волейболист.
Такива сме. Не разрешаваме величие никому. Как така, откъде накъде.
Какво да кажем за феномен като Лили Иванова?
Певица, призната в цял свят. Непрекъснато осъвременяван, модерен репертоар. Харесват я от 80 до 10 годишни. Колко такива изпълнители познаваме, успяващи да трогнат всички поколения? Няма други. Но в българското медийно пространство преобладава злъч и злоба към Лили. Била алчна, била лоша с хората, била надменна.
Сигурно много световни звезди са такива, но няма никога да научим за това. Защото не са родени в България и нямат своя Митко Щерев, примерно. В белите държави хората се концентрират върху положителните неща и им се радват.
Но да се върнем на Бербатов. Защо да идва пак в националния? За да научи младите играчи на дисциплина, манталитет и възпитание? Би могло, да - ако искаха да го слушат, вместо само да му завиждат.
Истината е, че
повечето българи са толкова мързеливи,
че даже не ги блазнят неща като богатство и успехи. Уникален нашенски феномен. Масово явление е да се дава шанс на някого да постигне нещо, да спечели куп пари и слава, но той да не иска, защото е необходимо да се напрегне. Много по-лесно е само да се оплаква и да злослови по адрес на малцината, предпочели пътя към успеха. А с мизерията просто се свиква.
Така че нека да оставим Бербатов на мира. Да гледаме по телевизията как 70-хиляден стадион скандира името му. Да четем в Интернет как японци, араби, африканци или американци го боготворят. И да се радваме, че не ни се налага да полагаме и една стотна от усилията, които полагат хора като него.
Разбира се, при първа възможност ще го оплюем, за да не ни се налага да се самосъжаляваме. Това е българската формула на живуркането.