(статията от "Уикенд", 23 април)
Тези дни киносалоните са пълни, сякаш е излязло продължение на “Аватар”. Принтерите на касиерките в “Арена” не смогват да печатат билети. На прожекции от 23 часа трудно намираш празен стол. Едни до други са насядали зрители от различни прослойки и възрастови групи. Пуканките се харчат като топъл хляб.
Безпрецедентната рекламна кампания (даже и бирата “Загорка” си има билбордове като герой от филма) създаде големи очаквания към “Мисия Лондон”. И, о, чудо, той ги оправдава!
Екранизацията на Димитър Митовски по романа се справя с непосилна за българска продукция от последните десетилетия задача. Успява да бъде смешна и забавна във всяка секунда и същевременно постига внушения, които уж са запазена територия за по-претенциозното и елитарно кино. Изглежда на пръв поглед лесно, но никой така и не успяваше да намери точния баланс – от времената на “Двойникът”, “Оркестър без име” и “Закъде пътувате”.
Орлин Горанов прави изненадващо силна роля като българския президент – микс между Петър Стоянов и Георги Първанов.
като с разглезените футболисти от “Левски” и ЦСКА, поощрявани от журналисти-запалянковци след всяка смешна победа над “Спортист” (Своге). Но това е отделна тема.
Независимо от достойнствата си, нито един от изброените пет филма не успя да стане събитие от ранга на “Мисия Лондон”. И причината не е в по-слабата рекламна кампания. Филмът на Митовски се откроява не само със съвършения си маркетинг (да живеят KFC и цигарите King, и все така да хранят нашего кино-брата), а най-вече с това, че е заснет
без типичните за тукашната индустрия комплекси.
И още едно различие от тях – премиерата и животът му започнаха не от някакъв чуждестранен фестивал, а тук, върху български червен килим. Това е не просто уважение към родната публика, но и белег за самоувереност.
Да, оказва се, че политическа сатира и силни народопсихологически обобщения се получават и без това да е за сметка на хумора и развлечението. Да, актьорите можели и да не декламират репликите си, а самите те можело и да не са така изкуствени и далеч от живота, както сме свикнали. Да, режисурата можела да бъде стегната и динамична, без излишни отклонения и възвишени моменти, в които творческият екип държи непременно да покаже висока класа и изтънченост.
Сюжетът - за българите от посолството в Лондон,
които посрещат фалшификат на британската кралица и я гощават с откраднати диви патки - е достатъчно интригуващ, и то не само за тукашна публика. Фабулата е благодатна за иронизиране и на нашенския бит и душевност, и на английските такива. В свои интервюта Димитър Митовски отрича влияния от режисьора Гай Ричи и предпочита да сравняват филма му с тези на братята Коен. Стилистичната прилика с “Две димящи дула” и “Гепи” от творчеството на бившия мъж на Мадона обаче е очевидна – и то далеч не само заради неподражаемото присъствие на актьора Алън Форд (Тухлата от “Гепи”).
Накъсан монтаж в стил MTV-клип, ловко използване на всеки сантиметър снимачна лента, усет към мимиката и жеста, самоувереност в преходите от една сцена към друга – всичко това е в най-добрите традиции на Гай Ричи (защото този режисьор, да не забравяме, има и лоши). Личи си, че Митовски е добре обигран в снимането на едноминутни тв реклами и този тренинг му идва като дюшеш.
Актьорската игра
в “Мисия Лондон”? Тук суперлативите вече ще станат подозрителни и съвсем не в мой стил, но факт – тя е на ниво, каквото в български филм не сме виждали от години. И не че е кой знае какво геройство. По-скоро е скандално, че в толкова други продукции досега не е била така адекватна. Нашите актьори по нищо не отстъпват на британските. Пред Юлиян Вергов, Ани Пападопулу и Ернестина Шинова е имало голямо изкушение да преиграват, пак по утвърдена нашенска традиция, но не. Артистичността е дозирана умело и заслугата е както тяхна, така и режисьорска.
За Любо Нейков не може да се каже същото.Да, той е всеобщият любимец в този филм. Ролята му ще се помни и след десетилетия. Школуваният в “Шоуто на Слави” и “Комиците” актьор обаче почти навсякъде пресолява манджата. Решил е да бъде смешен дори тогава, когато изобщо не е необходимо. Преиграването с образа на готвача Баничаров е като пришита кръпка спрямо останалите персонажи. Авторитетът на популярния комик и продуцент, както и закалката му да преиграва на телевизионния екран, в случая не носят плюс, а един от малкото недостатъци на “Мисия Лондон”. Ако Нейков беше обуздал някои свои мимики и интонации, филмът нямаше да бъде по-малко смешен, но щеше да спечели повече стил и ниво.
И понеже сме стигнали до недостатъците,
нека споменем още два. Първият е качеството на звука. Типичен за българското кино проблем, който през последните години беше избегнат единствено в “Дзифт” - с извикването на един френски специалист на помощ. В “Мисия Лондон” диалогът звучи точно по нашенски зле, гласовете кънтят евтино и, в пълен контраст с чудесната визия, нещо непрекъснато напомня, че гледаме филм родно производство.
Вторият минус е преексплоатирането на музиката, която отново звучи не по най-добрия начин. Дейвид Боуи, “Секс Пистълс”, “Блър”... Чудесна подборка, а и текстовете пасват идеално на ситуациите, но защо толкова силно и напоително? В някои моменти саундтракът наистина идва в повече и обезличава филма.
Но, както се казва, това са бели кахъри. Дай Боже всички български продукции да имаха само такива проблеми.
“Мисия Лондон” е събитие за родното кино, равносилно на преоткриване на топлата вода. Да се забавляваме до припадък с български филм, който на всичкото отгоре ни подтиква и към размисъл що за стока сме като нация, доскоро ни се случваше само по сателитния тв канал България с Тодор Колев и Велко Кънев. Е, доживяхме и в киносалон.
6 коментара: