Индийски записки: III. Агра - градът на Тадж Махал

В първите две части на индийските записки разказах за пътуването до Ню Делхи през Истанбул и за обиколката на столичния мегаполис в 35-градусовата жега. Да не забравяме, че става дума за края на март и началото на април. Сега продължаваме нататък, прескачайки четиридневното пътешествие до Кашмир, за което ще разказвам отделно. За заинтересованите ще уточня и тук, че организатор на всичко бе агенция "Редискавър Индия турс" - най-добрите специалисти по индийския въпрос у нас с най-добродушния и благ възможен водач - Веселка. Целият ми пътепис, макар и в леко съкратен вид в сравнение с тези части тук, но затова пък с повече снимки, може да се прочете и в майския брой на списание BIOGRAPH, което при късмет все още се намира тук-там.

На връщане от Кашмир сърцата и умовете ни са още там, върху водите на красивото езеро Дал. Но няма време за преживяване и осмисляне на емоции. Добре дошли отново в истинската Индия. Микробусът с шофьора-сикх и неговата пенджабска музика ни чака пред вътрешния терминал на аерогарата, за да поемем по маршрута на Златния триъгълник – Делхи-Агра-Джайпур. Пътьом минаваме през дипломатическия квартал на столицата, където обядваме в огромен китайски ресторант, обслужван от наперени индийци. Да, не им липсва самочувствие, но храната и тук е невероятно вкусна. 

На съседните маси похапват както групи, подобни на нашата (различих американци, чехи и французи), така и дипломати, явно живеещи наоколо, които жадно отпиват от кингфишъра, разцъквайки смартфоните си.

Докато спътниците ми пушат по цигара, успявам да изтегля още рупии от близкия банкомат, тъй като в Кашмир съм ошушкал всичките си джобни, купувайки какво ли не. Пазаруването с кредитни карти не е проблем из почти цяла Индия, но при уличните търговци няма как да търсиш терминал. Трябват ти джобни и за бакшиши, които тук са задължителна част от обслужването. А банкоматите далеч не са толкова много, колкото сме свикнали в Европа, така че с ентусиазъм влизам в малката стаичка. 

Важното е, че системата работи без проблеми. Комисионната за тегленето е няколко долара. Един долар е към 54 рупии. Стандартният бакшиш за носач на куфари е 10 рупии. За по-сериозни услуги – по стотина-двеста, тоест пак почти без пари за европейските стандарти.

С този добре климатизиран и комфортен бус индийско производство обиколихме Златния триъгълник - Ню Делхи-Агра-Джайпур с отсечки от по 300 километра.

Поемаме към друга стара столица на Индия – Агра, където се намира и най-красивата сграда в света. Знаете коя е тя и това, както ще се убедя нагледно, въобще не е преувеличен суперлатив. Движим се по чисто нова магистрала, построена за по-малко от година. Минаваме покрай предградия и градове, в които се довършват по дузина 20-етажни блока едновременно. Усещането е все едно сме не в Индия, а в Америка или Русия. Пътьом спираме на една най-обикновена бензиностанция, нещо като нашия "Петрол". Срещу 30 рупии, тоест малко повече от половин долар, си взимам един чай масала. Пакетчетата, на които пише Nestea, са предварително поставени в десетките пластмасови чашки, зад които стои млад индиец. Отиваш при него с бележката от касата и той долива една от тях с горещо (очевидно разтворимо и не особено гъсто) прясно мляко. Изпивам чая на няколко глътки и бързам да се кача в хладния салон на буса. По магистралата се движим с около 100 км/ч и пристигаме в Агра за около 3 часа.

Навлизаме в града и още отдалеч виждаме Тадж Махал като приказно видение. Красотата на това чудо е толкова поразяваща, че буквално те прерязва през корема. На свечеряване спираме пред един от най-хубавите възможни хотели – “Радисън Блу”, обявил пуническа война на коварните дребни мушички наоколо. Нямаме много време да се насладим на лукса обаче, защото ни чака спектакъл в местен театър, посветен на Тадж Махал и историята му. Залата е шармантно украсена и добре климатизирана, танците и костюмите са зашеметяващи, преводът е със слушалки на 8 езика, а в танцьорките се влюбваш моментално и безотказно. Шоуто завършва в леко комичен пролетарски стил, акцентирайки върху мултиетническата същност на индийската нация.

Детайл от фоайето на "Радисън Блу" в Агра...

...и бърз поглед към леглото, което ме очакваше там.

Голямо пано на входа на театъра показва какво шоу ни предстои да гледаме.

С този балон можеш да гледаш Тадж Махал от високо.

Обратно в хотела се сблъскваме с най-добрия майстор готвач в света (и той млад сикх с тюрбан) и спим като къпани, предвкусвайки срещата с Тадж Махал на сутринта.

Ставаме рано, за да хванем прохладните и по-красиви часове и избегнем големите опашки. Само след няколко минути навлизаме в архитектурния комплекс-чудо, строено 22 години от 20 хиляди човека. Тук смятам да спестя излишните подробности и патетика. Всеки, който се интересува, знае историята на този мавзолей на любовта. Колкото и да го гледаш на картички и снимки, никога няма да осъзнаеш величествената му красота, докато не се изправиш срещу нея.

Голяма работа са били тия моголи. Маниаци на тема архитектура и строителство. Обсебени от манията да ги запомнят завинаги. Е, запомнили са ги. Този Шах Джахан несъмнено е бил луд човек, но пък какво нещо е оставил след себе си. Далеч по-велик от него е бил дядо му Акбар (1542-1605) – един от най-мъдрите и енергични владетели, царували някога в света. Той строил далеч по-смислени и не по-малко горди неща от лудо влюбения си внук. Имал по една жена от всички религии, включително и християнка. Не се оставял догми да замъгляват светското му съзнание. Обичал изкуството и му се наслаждавал, управлявал справедливо, обичан от всички.

Гледка към Тадж Махал веднага след преминаване на централната порта.

Поглед към реката Джамму зад мавзолея. Според легендата, в която много индийци вярват, на отсрещния бряг Шах Джахан замислял да построи аналогичен Тадж от черен мрамор - за самия себе си. Това обаче не е категорично доказано.

Поглед от входа на Тадж Махал към централната порта, водеща към него.

Още олюлявайки се от красотата на Тадж Махал, вече сме в крепостта недалеч от него, където полуделият Шах Джахан прекарал последните си години. Синът му го заточил в една кула с изглед към ослепителния мавзолей на непрежалимата му жена. Любуваме се за последен път на гледката и потегляме към Джайпур.

По пътя разглеждаме още една крепост – Фатехпур Сикри, където Акбар преместил за кратко столицата си, напук на безводието – в знак на почит към местен мъдрец и лечител, който му помогнал да се сдобие с наследник. И тук гледаме и цъкаме като паднали от Марс пред строителния гений и управленската моголска мъдрост. Лично аз се чувствам доста изморен и размекнат от жегата. Рядко вдигам апарата да снимам, повече попивам атмосферата и съзерцавам. А и как да останеш в буса, лишавайки се от поредния допир с чудесата на Индия? Дава ли ти сърце?

Екскурзоводът ни Даниш, шоумен в пълна готовност за Боливуд, разказва история след история на шокиращо перфектен руски, от който се чувстваме направо засрамени. Сбогуваме се с него след поредния сблъсък с амбулантни търговци на паркинга, от които накупуваме нови торби ефектни сувенири. Добре че е хладно в този бус.

Чака ни най-красивият град на Индия – Джайпур, столицата на щата Раджастан...

Евровизия на инат

Ако ще и челна стойка да направим, Западна Европа явно не ни иска. А и българите в чужбина са най-големите скръндзи

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. "Уикенд", 24 май

Елица и Стоян се представиха добре със “Само шампиони”, но не получиха достатъчно гласове на полуфинала.

Каква ирония наистина. Създаден през 50-те години с идеята да обединява европейските държави, в наши дни естрадният конкурс “Евровизия” е една от най-лъскавите емблеми на разединението и териториалната разпокъсаност на континента.

Геополитика, сплотеност и ентусиазъм сред емигрантските общности, обикновена комшийска солидарност и ловки процедурни хватки на организаторите – това са факторите, които определят финалистите и крайното класиране от няколко години насам. Не че не се намират хубави песни – намират се. Но като цяло шоуто оставя все по-горчив вкус в устата, независимо че е все по-пищно и добре заснето. Всяка година ние го очакваме с подозрение, насмешка и сарказъм и въпреки това сядаме и го гледаме. Това е “гузно удоволствие” от класически тип, каквото не пропускат даже в Америка и Австралия. А в добрата стара Европа никога не е излишно да се посмееш не само на чуждите кандидатури, но и на своята собствена, ей така, на инат.

Това беше една предизвестена загуба за нашите Елица и Стоян – въпреки че именно те са най-добре представилите се наши участници в “Евровизия”. Петото им място с “Вода” отпреди няколко години ще се помни дълго – то е нещо като “американското лято’94” за футболистите ни. Тази година те бяха избрани от БНТ служебно – по същия начин, по който се класира Миро преди 3 години. Но ако тогава изборът му изглеждаше логичен – увенчавайки триумфа на неговия солоалбум в българските поп-класации – то сегашното прибягване до услугите на Елица и Стоян бе някак насила. И то не само защото личната, интимната химия между двамата отдавна я няма. Те просто отсъстват от дневния ред на българската популярна музика.

През последната година там героите се смениха коренно. Имената им звучат странно и дори лекомислено, но музиката им не слиза от ефира и слушалките на българите: Криско, 100 Кила, Бобо, Лора Караджова, Били Хлапето, варненецът Димчу... Това са звездите на новото време, между които би могла да избира БНТ, ако иска поне тукашната публика да стиска палци за нашите на Евровизия.

Не че и сега не стискахме де. Парчето “Само шампиони” звучеше малко като изсмукано от пръстите и преднамерено. То е нещо като музикален аналог на онази емблема на българския туризъм, която много хора сравниха с яйца на очи. Самото изпълнение също бе твърде театрално и пропагандно. Сякаш искахме в 3 минути да кажем всичко за българите, музиката и страната си като цяло. Както правилно отбеляза един коментатор от форумите – та те само агне дето не заколиха на сцената!

Но каквито и резерви да имаме към песента, едно е сигурно – беше изпълнена безупречно от Елица и Стоян. Засенчиха поне половината конкуренти на полуфинала.

Защо не се класираха тогава? Заради геополитика и процедурни хитрости, естествено. Вече няколко години западноевропейците, при които са интересите на повечето рекламодатели и спонсори, се стремят всячески да ограничат комшийската подкрепа, оказвана между страните от Източна и Южна Европа. И отново успяха. На нашия полуфинал например само Македония бе сред традиционните ни поддръжници в този конкурс – другите бяха разпределени в първия предварителен кръг.  

Казано накратко – каквото и да бяхме направили, даже и на челна стойка да застанехме, пак нямаше да се класираме. Затова нека не правим излишна драма и да търсим вината у песента и изпълнителите.

А и българската емиграция из Европа не е фактор, на който може да се разчита. Нашенецът в чужбина не е от тези, дето ще седнат от патриотизъм да гледат някакво естрадно шоу и да пускат есемеси. Така де, откъде накъде!

Колкото до самия финал, той бе впечтляващ точно както можеше да се очаква от шведските домакини. На всичкото отгоре успяха с фалцов удар да подадат топката за догодина на свои хора – датчаните. Емели Де Форест беше сочена за сигурен фаворит дълго преди конкурса. Но даже и да не бе толкова сполучлива изява, северняците имаха резервен вариант с не по-малко силната кандидатура на Норвегия.

Важното е, че бе направено всичко възможно да не спечели например Украйна, или отново Азербайджан като преди 2 години, или пък винаги жадната за победи Гърция. Този път комшиите участваха с майтапчийско ска-парче, в което се пее за безплатен алкохол. Освен ирония към ситуацията в Южна Европа, то съдържаше и заразяващо настроение с много хумор. Именно с такова преди години триумфираха налудничавите финландци от “Лорди”...

Румънците пък извадиха свой собствен Човек-глас, своя версия на нашия Краси Аврамов. Е, за разлика от българина, Цезар поне не пя фалшиво и успя да се класира в първата половина на финалистите с 65 точки. Но имаше и страни, които споделиха горчивата ни участ да не стигнат до съботната вечер – и то бивши победители като Сърбия и Израел. Те какво да кажат?

А какво да кажат гордите британци, които за втора поредна година претърпяха пълно фиаско, изпращайки легендарен свой изпълнител? Миналата година Хъмпърдинк, а сега и Бони Тайлър изпи горчивата чаша на европейското безразличие. Затова Великобритания не на шега вече обсъжда излизане от този конкурс.

Дали ние ще бойкотираме, както още миналата година “Уикенд” подшушна, или ще продължим да експериментираме с участията си – това няма голямо значение. Шоуто, на което всички хем се подиграват, хем следят, ще продължи и без нас. 

ОЩЕ МАЛКО ФАКТИ ЗА КОНКУРСА ТАЗИ ГОДИНА:

- За втора поредна година след шведката Лорийн през 2012-а победителката в конкурса пее на бос крак.

- Датският триумф не бе така убедителен като шведския. Лорийн беше спечелила 18 максимални оценки от 42 възможни, докато Eмели сега получи 8 такива от 39 гласували.

- Тази година в конкурса отказаха да участват Турция, Босна и Херцеговина, Португалия и Словакия.

- На полуфинала нашите се класираха 12-и с 45 точки. 11-а остана певицата от Сан Марино с 47, а класиралите се за финала на последното 10-о място грузинци получиха цели 63.

- За пръв път от 20 години до финалната 26-ица не достигна нито една страна от бивша Югославия.

- За 4-та поредна година Малта дава максималните 12 точки на Азербайджан.

Карикатура на деня

(Чавдар Николов @ в. "Преса")

Фаворитите за Евровизия 2013?

Нашите отпаднаха - може би не съвсем заслужено, като се има предвид, че до финала достигна някакъв румънски Красимир Аврамов, но нейсе. Фаворит за победа тази година според букмейкърите, и то с голяма преднина, е датското изпълнение:

Не е лошо, но на мен лично повече ми харесва песента от Норвегия:




А още по-яко ще бъде да спечелят гърците с тяхното майтапчийско парче. А и защо не, след като в предишни години са печелили и финландските траш метъли от Lordi... Ако не друго, песента за безплатния алкохол е чудесно обобщение на ситуацията в южна Европа тази година:

Space Oddity

Нещо наистина впечатляващо. Кавърът по Дейвид Боуи е записан и екранизиран от канадския астронавт Крис Хедфийлд в орбита около Земята. Видях клипа в сутрешния блок на Григорови по БНТ, който, междувпрочем, става все по-добър.